Застраховката „Живот“ ще става все по-пулярна и в България
Публикувана в Общество, Пенсии и осигуряване, Чуждият опит | Напишете коментар
Застраховката „Живот” продължава да е все още слабо популярна в България. За разлика от САЩ, Западна Европа и Япония, където този начин на спестяване се е наложил, а в някой от тях има вече и над 100-годишна история, то в Източна Европа и бившия съветски блок основния досег с животозастраховането и бил чрез монополните държавни застрахователи. В България конкретно ДЗИ(като държавен монопол по времето на социализма), периодично е правил кампании за привличане на населението към тези продукти. Тези българи, чиито застраховки са изтекли(и са били осребрени) преди кризата през 1996-1997 година са останали с положителна нагласа, тези обаче които са взели пари от застраховките си след това са крайно недоволни, заради обезценката на лева.
В животозастраховането се използват няколко показателя, които показват разпространението му в дадена държава или територия:
Гъстота на застраховките или премии на човек от населението(тук се има предвид внесените премии по застраховки разпределени на цялото население на страната):
Западна Европа – 1620 евро
Източна и Центална Европа – 37 евро
Хърватска – 76 евро
Балтийските държави – 34 евро
България – 14 евро
Украйна – 1 евро
Друг показател е премиите в % от БВП:
Западна Европа – 10%
Източна и Центална Европа – 0.53%
Хърватска – 0.80%
Балтийските държави – 0.39%
България – 0.30%
Украйна – 0.10%
Както се вижда в Западна Европа резервите, които е акумулирало населението по този начин са значителни и това е сектора в световен мащаб, който остана практически незасегнат от кризата и в момента расте с бързи темпове. Показателите за Централна и Източна Европа са по-ниски заради големи по население държави, като Румъния и Украйна, които са с ниско застрахователно покритие. Държави като Унгария, Чехия, Полша, Словакия и Словения имат показатели като на Хърватска или по-високи.
Защо в България застраховките „Живот” не са толкова популярни? Най-лесното обяснение е, че българите нямат пари. Това твърдение е леко преувеличено, на база на последните статистически данни финансовото богатство на българите е достигнало 40 милиарда лева, като само през 2010г. банковите депозити са се увеличили с 3 милиарда лева. В България тези, които имат застраховки „Живот” са около 2%, при 65-85% в Западна Европа и между 20-30% в държави като Чехия, Унгария и Полша. Това показва, че малкото хора, които имат застраховки в България осъзнават нуждата от тях и внасят не толкова малки суми по тях.
Причините са различни. Едната е липсата на традиции. За разлика от Западна Европа и САЩ, където вече няколко поколения в семейството спестяват по този начин, то в България това е по-скоро изключение. В развития свят, когато някой започне да работи първото, което прави е застраховка „Живот”, защото в този продукт има три много важни за всеки човек неща – сигурност на вложението, покритие на рисковете, които съпътстват всеки един в неговото ежедневие и добра доходност. Тази форма на спестяване е като хляба на финансовия пазар, всеки започва от там.
Втората причина е не толкова добрия имидж на застраховането в България. До 1998г. в България нямаше закон за застраховането и този бизнес в голямата си част беше в сивия сектор и се контролираше от мутри. След приемане на необходимото законодателство тук навлязоха някои от най-големите компании в сектора, но част от бизнеса остана в съмнителни ръце(макар тази част да се интересуваше основно от автомобилното, а не от животозастраховането). Много хора са имали проблем със застрахователя, когато са имали инцидент с колата и от тук се е насадило мнението, че застрахователите не плащат. Много важно е, когато сключвате застраховка да използвате застрахователен брокер, който в последствие да ви представлява пред застрахователната компания и да защитава правата ви.
Третата причина е дългосрочността на вложението и по-трудната ликвидност. Повечето продукти са с минимален срок от 10г., но могат да достигнат до 20 или 30 години, ако клиентът желае. Основният проблем не е в срока, защото много хора, нямаха никакъв проблем да вземат 25-30 годишни ипотечни кредити и да се задължат да ги плащат при заплахата, при няколко неплатени вноски да загубят жилището си. Причината тук е, че повечето хора не приемат застраховката „Живот” за ценност и актив, както мислят по отношение на един апартамент например. Странно е, че българина мисли първо за колата си, после за къщата си и чак накрая за себе си.
България е известна с това, че родителите искат да осигурят децата си максимално и продължават да им помагат, даже след като те са пораснали и имат собствени семейства. Застраховката „Живот” е много подходяща за този тип мислене, защото сигурно всеки от нас си е задавал поне веднъж въпроса, какво ще прави семейството ми, ако с мен се случи най-лошото или ако остана инвалид? Към тези тревожни мисли трябва да се прибави още една, каква пенсия ще ми плаща държавата след като(ако изобщо успея да покрия постоянно повишаващите се критерии) се пенсионнирам? Тези от вас, които си задават подобни въпроси трябват да преместят част от средствата си от банкови депозити в застраховки „Живот”, още повече, че доходността в дългосрочен план е по-добра при застраховките.
Данъчната конкуренция между държавите
Публикувана в Данъчни, Общество, Чуждият опит | Напишете коментар
Конкуренцията е хубаво нещо. В идеалния случай колкото повече доставчици има на една стока или услуга, толкова по-добре би трябвало да е за потребителя. Тази стока или услуга трябва да е по-евтина и по-качествена, обикновено обаче, има една граница, под която евтиното престава да е качествено. В ерата на глобализацията става все по-лесно е да преместиш бизнеса си от една държава в друга. Данъчната конкуренция има няколко компонента:
1.Данъчната ставка – обикновено това е най-видимия компонент. Средната данъчна ставка в ЕС е 23.2%. На върха е Малта с 35%, в диапазона 34.5-28.5% се нареждат Италия, Испания, Франция, Белгия, Германия и Люксембург, следват Великобритания, Портогалия, Холандия, Австрия и Гърция в интервала 28-24%, после се нареждат Естония, Унгария и Словения с 21-20%, Чехия, Полша и Словакия са на 19%, Румъния е на 16%, Литва и Латвия са на 15%, Ирландия е 12.5% и на дъното(но в положителния смисъл на думата) са България и Кипър с 10%. По ниски ставки в Европа имат само държави извън ЕС, като Македония, Сърбия и Албания. От тази гледна точка целият бизнес от ЕС, а и извън него трябва да дойде в държавите с ниски данъчни ставки. Защо обаче това не е така?
2.Данъчната основа, начина на прилагане на СИДДО и отношението на данъчната администрация към бизнеса. Точно тук България губи много. Докато по отношение на данъчната основа по-скоро няма проблем, не така стои въпроса с другите два фактора. България е една от малкото държави, които прилагат разрешителен режим спрямо прилагането на спогодбите. При този режим се изискват купища документи, които в повечето случаи не са пряко свързани с конкретния случай. В България се облагат с данък при източника консултантските услуги, което означава че първите пострадали са адвокати, счетоводители и одитори, които са хората, до които се допитва бизнеса, когато иска да стъпи на даден пазар и поради тази причина губим част от инвеститорите. След това постоянно в нашите закони се въвеждат ограничения, по отношение на чуждестранните лица, които могат да се възползват от спогодбите, като се въвеждат неясни формулировки за „действителен притежател на дохода”, които дават възможност на данъчната администрация да тълкува субективно това понятие. Най-показателен е случаят, когато преди две години ЕК поиска от България да въведе единен режим при определяне на данъчната основа за български и чуждестранни юридически лица, което беше покана за отмяна на данъка при източника. Тогава вместо отмяна, след неистов натиск на дирекция ”СИДДО” в НАП, беше прието чуждестранните юридически лица да доказват разходите си по международните стандарти, ако искат да получат реална основа за облагане на техните доходи. По този начин България формално отговори на искането за равнопоставеност, но на практика този текст не може да бъде приложен, защото разходите на даденото чуждестранно юридическо лице, за адвокати и счетоводители ще бъдат много по-високи отколкото би спечелило дружеството от намаления данък. Как се отнася българската данъчна администрация към бизнеса е ясно на всички, които са имали нещастието да правят бизнес в България. Бизнесът в България се разглежда от администрацията, като структура, която едва ли не се занимава с нещо престъпно и затова почти задължително трябва да бъде глобен за нещо по-скоро профилактично, на принципа „Ако правиш бизнес, все трябва да си нарушил някаква разпоредба”. В повечето държави от ЕС, данъчната администрация е партньор на бизнеса и се дават предварителни обвързващи становища по данъчни въпроси, а се преследват само престъпните данъчни схеми.
3.Бюрокрация и корупция. Липсата на реална отговорност на администрацията води до абсурди, като въпреки сроковете в законите няма реален механизъм, който да задължи НАП да ги спазва. Продължават исканията за копиране на купища документи, които вече са предавани нееднократно, включително такива, които са издавани от самата администрация. Всичко това, плюс многобройните възможности за глоби, които дават законите създава добра почва за корупционни практики.
4.Съдебна система. Всички знаят, че правосъдие в България се получава бавно и трудно. Липсата на специализиран данъчен съд и тежката процедура, води до забавяне на решенията с 2-3 години. Въпреки че, в повечето случаи съда отсъжда в полза на данъкоплатците, времето и усилията отказват много от чуждестранните инвеститори и влияят зле на инвестиционния климат.
Ако трябва да опишем с едно изречение ситуацията в България, тя е – „Царят дава, но падарят не.”
Данъкоплатецът с все по-малко права за сметка на НАП
Публикувана в Данъчни, Общество | Напишете коментар
Както сме казвали и преди липсва равнопоставеност в отношенията данъкоплатец – държава в България. Вместо да се върви в посока урегулиране на тези отношения неравенството в тях се задълбочава с публикуваните наскоро промени в Данъчно-осигурителния процесуален кодекс(ДОПК). За какво става дума?
1. В чл.77 от ДОПК вече има 60 дневен срок за издаване на удостоверение от НАП при заличаване, сливане, вливане, отделяне, разделяне, промяна на правната форма или продажва на цяло предприятие. Това беше едно от исканията на НАП, което беше защитавано с нокти и зъби от представители на агенцията, въпреки многото предупреждения на юристи и представители на бизнеса, че това ще затрудни много нормалните бизнес-преструктурирания. Аргументите на НАП бяха, че така ще се предотврати пехвърлянето на фирми със задължения към хазната, на безимотни и неграмотни граждани, от които след това на практика държавата не може да вземе нищо. Добрата идея обаче няма нищо общо с изпълнението. Извън обхвата на ограничението остават сделките с акции и дялове и продажба на активи, чрез които най-често се правят данъчните измами. След няколко години от НАП ще констатират, че измамите не са престанали и тогава ще се искат нови промени. Неясно защо, промяната беше в посока увеличаване на срока за проверка от страна на НАП, а не в посока увеличаване на срока на солидарна отговорност между старите и новите собственици (сега той е 6 месеца).
2. Втората промяна може да се тълкува положително. Това е увеличаването от 100000 на 500000 хиляди лева прага над който се иска разрешение за прилагане на облекчения по спогодбите за избягване на двойното данъчно облагане (СИДДО). Това изглежда положително само защото съществува предварителен разрешителен режим за прилагане на тези спогодби и България е една от малкото държави с такива режими. Тази процедура в България затруднява неимоверно много прилагането на СИДДО (които са с приоритет пред вътрешното законодателство) на територията на държавата, което пък е един от основните индикатори за чуждестранните инвеститори. В хода на тази процедура се изискват неимоверно количество документи, които нямат отношение към дадения казус (всеки, който е минавал проверки в НАП познава бумащината, която цари там) и се търсят всевъзможни поводи да се откаже прилагане на СИДДО. На всичкото отгоре резултатът от тази процедура не е окончателен и една последваща ревизия може да го отмени, което я обезмисля напълно.
3. Третата промяна еднозначно е в ущърб на данъкоплатците. Увеличава се от 45 на 60 дни срокът за отговор при обжалване на актове пред дирекция „Обжалване и управление на изпълнението” (ОУИ). Данъкоплатецът има 14 дни да обжалва, но на ОУИ и трябват 2 месеца и то вече срока няма да тече от завеждане на преписката в НАП, а от препращането и от ревизорите към ОУИ, което би трябвало да е в 7 дневен срок, но дали ще се спазва този срок и какво ще е наказанието, ако някой не го спази никой не знае.
Тази неравнопоставеност ще продължи да се задълбочава, докато обществото не започне да реагира остро, както беше с прословутото указание 24-00-7. Трябват няколко мерки, като изискване за мотивиране с цифри и факти на всяка искана промяна, въвеждане на глоби за служителите, които не си изпълняват задълженията или превишават правата си и други подобни, но тава няма да се случи от самосебе си, а трябва активна позиция на цялото общество.
Държавната пенсионна система е спирачка за икономическото развитие на България
Публикувана в Общество, Пенсии и осигуряване, Работна заплата и осигуровки | Напишете коментар
По времето на социализма имаше един виц, в който се питаше какво е гущер и отговора беше, крокодил минал през социалистическия икономически механизъм. Този виц звучи също толкова актуално и днес, само че по отношение на държавната пенсионна система.
Темата е актуална отново покрай информацията, че частните професионални пенсионни фондове са превели на НОИ почти 70 милиона лева(като един от най-големите „Доверие” не е дал още своя принос). Държавни пенсионни системи има във всички държави от ЕС, но в нито една страна от „Стара Европа” тези системи нямат претенции, че осигуряват високи пенсии (изключение са някои групи държавни служители в част от държавите членки). В Западна Европа отдавна частното осигуряване (независимо пенсионно или застраховки „Живот”) има преобладаващо присъствие. Голяма част от държавите в Източна Европа, които сега са членове на ЕС, са тръгнали по същия път. Обратните примери, като Унгария, която на практика национализира частните пенсионни фондове, показва, че независимо от членството в ЕС, когато обществото е слабо, лесно избуяват популисти от типа на Уго Чавес. В България беше направен подобен опит и той успя по отношение на професионалните пенсионни фондове макар и в много ограничен мащаб. Аргументът беше, че в тях няма достатъчно пари да изплащат пенсии за периода от ранното пенсиониране до навършване на пенсионна възраст. Веднага почнаха популистките обвинения, че работодателите не внасяли достатъчно пари, че фондовете не управлявали добре средствата на хората и т.н. В тези обвинения има доза истина, но никой от политиците и чиновниците, които се изказваха по темата не спомена, че преди около 10 години, когато е взето решението да се създадат тези фондове, държавата е поела ангажимента, да повиши пенсионната възраст за работещите I-ва и II-втора категория труд и това е основната причина да няма достатъчно пари в тях сега.
Разходо-покривната система, на чиято база е изградено държавното пенсионно осигуряване в България има няколко съществени дефекта:
1. Системата действа само ако имате правилна възрастова пирамида, т.е. малко хора в пенсионна възраст и много младо население, защото тя е изградена на принципа работещите в момента, със своите вноски издържат пенсионерите и трябва да разчитат, че техните деца след време ще им плащат пенсиите. Когато Бисмарк, въвежда тази система в Германия в края на 19 век, възрастта за пенсиониране е 65г., а средната продължителност на живота по това време в Германия е 48г. Тази система тогава е функционирала прекрасно, защото 100 работещи са издържали 3-ма пенсионери и всеки пенсионер е взимал пенсия средно 3 години. В България в момента 1,3 лица в трудоспособна възраст издържат 1 пенсионер
2. Всички хора в трудоспособна възраст, които получават заплати от бюджета реално не допринасят за постъпленията в държавната пенсионна система. И сега около 60% от постъпленията в бюджета на НОИ са от данъци (не че другите 40%, които идват по линията на ДОО нямат характера на данък). Само хората в частния сектор и тези в държавните предприятия, които не са на бюджетна издръжка формират БВП, от който държавата събира една част под формата на данъци. От данъците вече се плащат осигуровките на тези, които са на бюджетна издръжка, т.е. техните осигуровки са събрани един път под формата на данъци и държавата само ги преразпределя под друга форма. Това прави още около 400-500 хиляди (чиновници, полицаи, военни, лекари, учители и др.) души, които трябва да се извадят от общата сметка и по този начин и в момента се оказва, че 1 работещ издържа 1 пенсионер. За сравнение средно за ЕС това съотношение в момента е 4 към 1 и се очаква около 2060 година да стане 2 към 1.
3. При тази система го няма прекия финансов интерес на работещия, затова и има проблем със събираемостта. Нито работника нито работодателя са заинтересовани да внасят този на практика социален данък, който достига около 19% от брутния доход на работещия. Общо всички данъци и осигуровки достигат до 50% от сумата на нетната заплата. Така ако един работник иска да получава 1000 лева чисто, то неговия работодател трябва да плати още около 500 лева на държавата.
Целият този модел показва, че в следващите години ще има все по-големи дефицити в бюджета на НОИ и ще има два пътя да се преодолеят тези дефицити:
Първият да се направи радикална пенсионна реформа (малко вероятен), като държавната пенсионна система дава само минимална пенсия, а другата част от пенсията се допълва от частни осигурителни схеми на бъдещите пенсионери.
Вторият път има две разновидности:
-Повишаване на данъци и осигуровки(най-вероятен), което заедно с мудната и корумпирана административна система на България, ще я направи, крайно непривлекателна за инвестиции и в крайна сметка пак няма да има достатъчно пари.
или
-Национализиране на останалата част от професионалните пенсионни фондове, а след тях и на универсалните (по-малко вероятен, но напълно възможен).
Каквото и да се случи единственият начин за достойно съществуване на бъдещите пенсионери са частните спестявания независимо под каква форма.